Ако Alfa Romeo 90 беше човек, щеше да е онзи странен братовчед, който идва на семейни събирания с леко неловка усмивка – симпатичен, но някак неразбран. Само майка му би го намерила за красив.

Моделът е изграден върху добре познатата платформа Type 116, споделена с Alfetta, Giulietta и по-късно 75. Alfa 90 заема особено място в историята на марката – нито провал, нито успех, а по-скоро преходен модел между двата полюса: неуспешната Alfa 6 и бъдещата 164, която по това време още се разработва.

Представена през 1984 г., Alfa 90 имала за цел да задържи бизнес клиентите на марката, докато пристигне новият флагман. В типичен италиански стил, решението било просто – взимаш съществуваща платформа, преработваш я леко, обличаш я в нов костюм и се надяваш светът да повярва. Този костюм, дело на Bertone, е бил всичко друго, но не и вълнуващ. Остри линии, клиновидни форми, но без страстта и харизмата, които очакваме от Alfa. Резултатът е кола, която изглежда сякаш постоянно се извинява за външността си.

Под странната обвивка се крие добре познатата техника на 116 платформата – транзакселен силов тракт, задно окачване De Dion и почти перфектно разпределение на теглото. В поведението си колата е също толкова балансирана и ангажираща, колкото Alfetta и 75, но с повече зрялост и мекота. Тук Alfa залага на повече лукс и комфорт. Кабината е по-тиха, материалите – по-сериозни, а на мястото на жабката стои една от най-ексцентричните идеи на 80-те – куфарче, което се вади от таблото. Да, истинско куфарче, проектирано от Alfa като част от оборудването. Детайл, от който повечето инфлуенсъри като Дъг Де Муро ще изпаднат в екстаз.

От Alfa 90 са произведени едва 56 000 броя между 1984 и 1987 г. Много от тях изчезват – жертви на ръждата, на небрежни собственици и на липсата на интерес. Днес, иронично, моделът вече струва повече от по-популярните 75 и Giulietta, именно заради своята рядкост и неподправен осемдесетарски чар.

Като „daily classic“, Alfa 90 предлага същата балансирана динамика, характерна за 116 серията – леко, пъргаво управление и усещане за прецизност, което дори някои модерни автомобили нямат. Моторите – особено легендарният Busso V6 – са истинска наслада, макар и да изискват постоянна грижа. И да, шестцилиндровата версия харчи точно като кораб, но звучи така, че на никого не му пука. Както винаги при Alfa от онези години, електрическите приумици и дребните капризи са част от характера. Но за сметка на това комфортът е по-добър от този в 75, а поведението – по-зряло. Giulietta изглежда по-компактна и лека, но 90 печели със стабилност и усещане за сериозност.

Alfa Romeo 90 е кола, родена от необходимост, а не от вдъхновение – и именно в това се крие чарът ѝ. Тя е мост между две епохи, между амбицията и реалността, между стария дух на Alfa и новата индустриална логика, която предстояла. Не е за всеки. Но за тези, които обичат странните и недооценени автомобили, 90 е едно от най-интересните Alfa-та, правени някога. А онова куфарче в таблото? Черешката върху ексцентричната торта.