Средата на 90те. България. По телевизора в хола върви сериалът Октопод, където инспектор Корадо Катани кара Алфа Ромео. В моите ръце лежи автокаталог, който баща ми е донесъл от международния панаир Пловдив и в него също има Алфи. В онези години малките келеши като мен имахме обичая да гледаме през прозорците километражите на паркиралите коли ,за да разберем „колко вдига“. Затова и бях изключително впечатлен от нестандартното маркетингово решение на българския вносител на Алфа Ропмео. На титулната си страница в каталога вместо снимка на новия „продажбено-сервизен комплекс“ бяха изтипосали таблото на една 33-ка, която си „пълни“ километража. В онези години често разлиствах страниците на „Авто оказион“ и други подобни издания и се чудех защо тези хубави коли са понякога в пъти по-евтини от немските и японските си аналози. С течение на времето обмених информация с връстници и батковци светнати по темата и научих вицовете за „Алфа Умрело“ и „Купи си Фиат да те е яд“, та картинката се поизбистри.

Превъртаме лентата с около десетилетие и моя милост е приет да учи Инженерен Дизайн в ТУ София. С колеги от университета ще ходим да гледаме бегачките на „Божурище“. Колегата ще ни вози с Алфа 155. Досущ като онази в пловдивския каталог. От колоните дъни „Hate me now“ на Nas, а 8 клапановият Туин Спарк звучи като добре настроена цигулка Страдивариус. Бях дотолкова впечатлен от колата, че няколко години по-късно си купих същата такава от същият този колега. Е тогава вече видях „Кон боб яде ли“.  Като нов собственик на „macchina sportiva” след само 2 часа, първоначално плахо шофиране по столичните улици се почувствах същински Шумахер, или поне Никола Ларини. На другия ден със съквартиранта ще ходим до университета. Естествено с Алфата. Едва успял да изрека репликата „Тоше, виж кво прай на втора!“ и муцуната на Алфата се заби в задника на една Тойота и водите и изтекоха. Това бойно кръщене беляза целият съвместен жизнен път с първата ми кола. Никой от проблемите които имах с колата не бяха нещо необичайно и неочаквано за автомобил навършил пълнолетие, но аз ги приемах винаги драматично. Първо защото по това време реално не можех да си позволя какъвто и да било автомобил, камо ли „евтина кола за богати хора“ (думи на моя майстор) и второ, защото бях непоправим оптимист и очаквах връзката ни да е безоблачна. Проблемите бяха класически италиански. С първият сняг дръжката на вратата се разпадна в ръцете ми, огледалото за обратно виждане също се предаде след контакт с нечии задни части, а в последствие се оказа че тези огледала са редки и митични като еднорог. Радиото пък се включваше и  изключваше само когато си поска, подобно на това в Кристин на Стивън Кинг. Течове на всякакви течности също не бяха рядкост. Всеки път когато вдигнех капака да проверя маслото, десният фар спираше да свети и имаше нуждата от рязък и добре премерен удар за да заработи отново. За капак мой роднина взе колата назаем и скоростната кутия не издържа на неговия стил на шофиране и експлодира по зрелищен начин. Имаше нещо в самият автомобил което провокира всеки който седне зад волана да шофира агресивно.  И това усещане ме караше да забравя за всички проблеми изброени по-горе.  Реално ако се опитате за дадете цялата газ, ще разберете че това е все пак семеен автомобил ,а не Порше 911. Като начало ще изпитате силен torque steer ,воланът ще се опита да ви счупи ръцете, а предният мост ще се стреми да се откъсне от автомобила. Ако това ви уплаши и върнете рязко газта, задницата внезапно ще олекне и ще се опита да ви изпревари. Всичко това обаче, е лесно за овладяване, тъй като воланът е изключително директен и ви дава тонове информация. При умерено динамично шофиране колата е много послушна и всеки завой доставя огромно удоволствие, двигателят набира обороти с лекота ,има страхотен звук, скоростите са къси, което подобрява ускорението, а предавките влизат с удовлетворяващо щракване.

Алфата остана в мое притежание 3 години в които пътувах много и натрупах приятни спомени. Винаги когато срещнех някой със същия автомобил се поздравявахме, а често се е случвало и да ме спират и да ме заговарят. Автомобилите които карах в последствие бяха по-модерни и вероятно по-добри по почти всички обективно измерими показатели, но нещо не им достигаше да изместят 155цата от сърцето ми.

И изненадващо не съм единствен, в една от групите в които членувам моделът има фенове от Бразилия и Чили до Тайланд и Малайзия и от Великобритания до Япония.